Инсомниак

Трябва пак да проверя вратата.толкова съм разсеян!Ако пак съм я оставил отключена?Зная,че те са там зад вратата и чакат.Чакат,мен или нещо друго,не зная.но чакат там отдавна и ще чакат още цяла вечност ако трябва.Всяка нощ ги сънувам и все по-ясно осъзнавам, че това не е само сън.Не зная защо , но все си мисля,че ме дебнат на площадкат в коридора.И тази врата с дръжки от двете страни...Още утре ще викна майстор да постави топка отвън.Не смея да се доближа до вратата сега.Честно!Единственият начин да предотвратя нещо по-страшно(какво е това по страшно??КАКВО Е ТОВА ПО СТРАШНО!) е да ида и да заключа, ако ключа не е врътнат вече.Но аз просто не мога да се доближа до тази врата.Знам че това невидимо зло е там и чака.Хладен изсушаващ мрак вее изпод вратата ми.Всяка нощ те идват в съня ми.Едва помня ужасните неща,които сънувам,но усещането за страшно,студено и мразещо ме зло остава с мен през целия ден.Дори топлината на яркото,слънчево утро не може да го прогони.Сънувам...не зная точно-глас, който шепне в нощта?Воля, която може да управлява моята?Не зная,не помня.Помня само тихото шумолене,шумолене сякаш от хилядолистен пергамент.И зли думи думи, които шепнат за моята гибел,но въпреки това са думи, на които се подчинявам.Бледи фигури,не студени,не.По-скоро топли,но съвсем леко топли,както луната се затопля отразявайки слънцето.И тази несъкрушима воля, която обладава власт над моята.Този глас , който е баща на нашето безсилие да правим това, което искаме докато сънуваме.Това е Той, онзи глас, сигурен съм.Май вече си измислям....или започнах да си спомням съня си?Не искам да си го спомням-в това поне съм сигурен.И все пак имам проблсъци за сънища, в които аз съм отвън, отвъд вратата и те са там.Бледи сенки ,които не издават и звук докато се движат.Нямащи очертания или мускули тела, които обладават неимоверна сила.Сякаш им е нужна сила, когато имат Гласа.Всяка нощ той ме убеждава и побеждава докато спя, но под светлината на деня успявам да му устоя.Но той е вече вътре в мен,убеждава и заплашва и аз зная, че не му трябва още много време за да ме пречупи.Ии пък аз да допусна грешката да остана насаме с него в тъмното.И ето че заспах по-дълбоко от обичайното си.Погледът ми се издигна високо над тялото ми.
Движиме се бавничко-дядо е много стар и измъчен.Болят го ставите.Ревматизма е много характерен за нас-гоблините.А дядо го има в огромни количества.Може да основе фирма за търговия на едро със ставни болежки всъшност.Но дядо е готин.Ето и сега докато слизаме към Безкрайното плато е захванал с леко треперливия си гласец да ми разправя за миналото на Земята.
-Преди хиляди години-започва той-е имало три велики раси, които са владеели света.Ние, хората и неназованите.Хората не ни понасяли, защото се храним с неща, които те смятат за развалени и заради либералните ни представи за това, което те наричали "чест".Храната била повод за яростния конфликт на хората и с Другите.-дядо наистина е смешен, когато закръгля очи говорейки за Господарите на Мрака-все пак те са изчезнали напълно преди 1000 години.
-Какво са правели неназованите, дядо?
-Еми така както нашите стомаси са доста слабички машинки и да ядем само храна, която вече се е поразложила на съставните си елементи, така и те не можели да се хранят с твърда храна.Еволюцията направила така, че злощастните създания можели да се хранят само с кръв.Това е животинският продукт с най-лесно разградими хранителни вещества.Голямата им грешка била, че не отличавали разумни от неразумни същества.На нас Зеленият народ посягали рядко.Най-голямата им сила, разбираш ли били техните ментални способности, граничещи с магията.Затова просто говорели на злощастната си жертва докато я приближавали.А тя чакала като на заколение.Някои много сериозни учени и досега твърдят, че нишка магия е била втъкана в съществуването им.Нашите праволинейни умове обаче не могли по никакъв начин да бъдат повлияни.Това правело Черните доста предпазливи когато срещали гоблини.
-Гоблини са ни наричали хората, нали дядо?-прекъсвам аз колкото да покажа, че следя разговора.
-Да, а Черните неназовани са наричали вампири....
Тук разговорът внезапно прекъсва защото сме пред едно от великите хаули-огромните градове-крепости, в които нашите предци са се крили по време на Войната на трите раси.
Огромните пазачи на входа радушно ни приемат и ни отвеждат в една от големите, топли стаи за гости.Аз съм много доволен-та и тук познават моя дядо!Когато сме се нахранили с блудкавата обща каша, която както обикновено е твърде прясна и впоследствие ще ни прични лошо храносмилане и главоболие, дядо подема разказа си оттам, откъдето е започна.
-Но само при едно условие-строго ми казва той-ако се скриеш под крилото ми!
Аз не съм много доволен-крилете са за бебета.Там под мишниците точно, възрастните гоблини имат поредица от разноцветни кръгове вградени един вдруг, които се въртят и могат да приспиват бебетата.Но аз толкова отдавна не съм бебе?Но толкова искам да чуя още от дядовите истории, че този път безпрекословно се мушкам под крилото му.
-Някога в миналото имало период в който неназованите са властвували над света.-По строгия, но леко треперлив гласец на дядо разбирам, че това ще бъде една от страшните му истории.
-Тогава хората се криели зад четири стени щом се мръкнело.Всъщност криели се още щом им се сторело че мръква.Криели се дори като видели по-големичък облак че се задава.Неназованите им викали "храната".Настанили се във всички по-стари сгради в човешките градове.
Хората треперещи излизали и то само през деня.Прибягвали до полето,запуснато от обичайните им внимателни грижи, прибирали оскъдната реколта и тичали да се скрият на сигурно, зад прозорците си затъмнени и изрисувани с религиозни символи.В един такъв град-Аториус, се заселило семейство Неназовани.Те имали две дечица на по 15-20 години.Тъй като живеят по 1000 години това е бебешка възраст за тях.Та ето била сумрачна вечер и това семейство се разхождало по кея и пристанищната алея.Мъглите бавно се спускали над морето и оттам разливали зловещата си сивота над града.Големият син Ург бил под постоянния тормоз на по-малкия си брат Арн и на суровия си баща.Ург се опитвал честно и непрекъснато да бъде зъл и злобен, но не винаги му се отдавало.Сигурно причина за това бил единият му крак, коийто по рождение бил изсъхнал и го правел почти негодно чучело в очите на околните.Таткото бил областен съдия и много суров човек.По своему честен той бил обаче един от последните, които прилагали изцяло стария кодекс и всички жестоки наказания, споменати там.Включително и в собственото си семейство.По-големият син бил изнервен от свои си странни и неоормени мисли и успял да противоречи на баща си и накрая да обиди майка си по заобиколен но напълно неприемлив за вампирите начинТова изкарало от нерви татко-кръволок.В този ден той вече бил наказал Ург веднъж и сега докато малкият му пилел по нервите отсякъл, че ще му наложи наказанието за непослушание 3-та степен-ще го изпрати да виси в непросветната тъма на Великата пещера с главата надолу 1 година без право да говори с никого.Ург знаел, че баща му няма да се поколебае да изпълни заплахата си тъй като веднъж вече го бил пращал там за седмица и малкото прилепче едва не полудяло.При вампирите неподчинението на по-старшия при явна заповед се наказвало само по един начин-със смърт!Знаейки това Угр винаги досега бил подтискал вроденото си свободолюбие.Година изглеждало невъзможно дълго и за това Угр с ужасен писък побягнал.
Докато дядо ми разправя това аз не изпитвам особено съжаление към малкия Ург.Приказката ми се вижда страшна и същевременно леко досадна.В този миг кръговете под мишниците на дядо се завъртяват....
Малкият Ург, видя че баща чу се разпада на ситна прах, ставайки част от сивата утринна мъгла.Побягна мълчешком,мъчейки се тихо да мъкне сакатия си крак след себе си.Не знаеше откъде може да дойде опасноста, или поне баща му можеше да се появи отвсякде.Ург тръгна надалеч от бреговата ивица, мислейки някак да стигне до края на града.После в откритото поле...все щеше да намери начин да се скрие. Усещаше хилядите ледени тръпки на ноща по гърба си. Не смееше да се обърне защото не искаше да види онова, което го заплашва.Мъглата била много гъста и той виждаше само на метър пред себе си.Отвреме-навреме, някое леко въздушно теение размърдваше сивите кълба ниско над пътя и тогава сърчицето на Ург замираше.Чувстваше се слаб и обезверен. Сега разибарше как се чувстват малките декоративни зайчета, които баща им пускаше по време на пикник на полянката,за да могат да се забавляват децата.Всяко кълбо или неясен силует можеше да означава край за него.Но той си втълпи да продължава да върви, тъй като нямаше смисъл да седи и да се паникьосва.Така успя да изърви повечето улици, докато не му се стори че е видял малкият си брат.След миг се извърна отново към тази пряка и наистина-Арн се бе свил на пост, а гротескното му личице излъчваше неистова злоба срещу Ург.Ург дори не съобрази, че брат му едва ли може да го нарани,на невинната си възраст а се сви уплашено към другия край на улицата.А Арн разтворил уста ракривайки недоразвитите си зъби посочи с пръст право в Ург и пронизително запищял.Ург побягна, но вече бе късно.Чуваше зад себе си тракането на тежките,гъзарски ботуши на баща си.То се чуваше отвреме-навреме защото баща му прелиаше по 20-30 метра преди отново да се отблъсне от земята.И ето -низбежното!Ръката с дълги кафяви нокти се плъзна почти любовно по яката му.Усети грубите зъби леко да подръпват около врата му:
-Къде си мислиш, че отиваш синко?
Събуждам се с ужасен писък.Какви ли бяха тия идиотски сънища?Ръцете ми треперят силно и главата ме боли.Студените тръпки по гърба ми все още пробягват.А онова, леденото което ме изпълва отвътре, то е неописуемо,наистина.Странно, откъде тогава идва всичката тази пот, наплавила от леглото ми лепкаво блато.Но трябва да се поуспокоя-аз съм на 26 и трябва да бъда голям мъж.И ето!Отново се драска по вратата.Нокти дълги милион години?Хладна пот потече по гърба ми.Ставам и се изправям-Господ знае колко усилия ми струва това.Заключих ли?Ноктите които дращят...ако нахлуят у дома....Това е извън представите ми страшно.Но не бива да ме е страх-та това са просто шумовете на нощта.Това е просто вятъра.Прокрадвам се тихо, защото ако там има някой и ме чуе може да се усети за моята слабост,да забравям вратата отключена.Най-после-ето ме до вратата.И е още по-гадно.Те.Те може да са там точно на няколко милиметра стомана от мене.Хващам дръжката за да я придържам докато заключвам-скапаната врата има малък зев и ако не я дръпнеш няма да се заключи.Нещо студено просто замразява всичко в мен плъзва се и в ума ми, чеувствам как обезумявам.Ръка по-силна от всяка човешка, дърпа нагоре дръжката от другата страна.